Винаги, понятието „абстрактно“ е извиквало в мисълта ми „извървяно“. Защото само тогава творецът има съзнанието, самочувствието и готовността да разчупи формата, да разчлени конструкцията, да взриви цветовете и да получи онова нещо...“някакво, такова“, което е видимо само като усещане.

Изписвайки имената на авторите се почувствах провокирана от натрапчивото присъствие на буквата „Ц“...Цанко, Цветан, Цветелина...“Цветописи“ като обобщаващ израз се появи съвсем непринудено и естествено. Опитах се да разсъждавам в тази посока и все повече се убеждавах в неслучайността на съвпадението.

Меката тържественост, струяща от платната на Цанко Цанков напомня за онези съкровенни мигове, които споделяме само с много близки хора. Там има премислена емоция, устояла на времето, усещане за равновесие и концентрация. Състояние в живота на твореца, в което страстта, нажежена до червено е овладяна, за да изрази единствено и само неговия вътрешен огън.

„Повърхностите“ на Цветелина Максимова обгръщат с пясъчна безбрежност, в която привидното спокойствие постепенно е разчупено ту с грапавината на натрупванията, ту с фриволната цветност или причудливото развитие на формите. За да ни загатне за дълбочината на осмисленото, което е преведено само за тези, които са на същата вълна...

Като миражи, неестествено сини в пустинята примамват двете платна на Цветан Казанджиев. Много въздушно с почти графична ювелирност извежда своята философия за очакването, за което човек винаги трябва да се поддържа в готовност...

И нещата се случват в цикъла „Пейзажи на душата“ на Стефан Хаджи-Николов. Надеждата се е сбъднала и обичта. Няма край – има ново начало, нов кръговрат, нови птици и ново очакване. От изворите на душата изригват истински фонтани. Земното притегляне е завоалирало формите, цветовете се подреждат в дъга, капки роса свирят утринни молитви по петолинията на тревите...

Една жена и един мъж ще поемат своя път. Един кръстопът ще разделя, но и ще среща съдби. Една художничка „винаги отличаваща се, където и да попадне“, както казва сама за себе си Тереза Зиковска, разказва вечната история на живота – само в две платна. За да има следващ разказ,..следващо шеметно преплитане на линии и цветове, следваща експресия...

„Истинският творец не губи време за нови, още неразработени идеи и никому неизвестни средства и прийоми. За него няма остаряла стилистика, а средства да материализира по убедителен път трепетите и вълненията си. Важно е да разкрие същността на проблема, да съумее да намери възможност, която да провокира и да вълнува“. Споделените разсъждения на един уважаван от мен галерист Димитър Инджов, напълно покриват очакванията ми от тази експозиция. Надявам се тя да сбъдне очакванията на всички, които отделят време за нея.

обратно...